Без съмнение в тези характерологични издирвания всеки дири - трайното, същественото, върху което да се сгради една нова култура. Фройд със своето учение за психоанализата, който въведе човечеството в онази крива мисъл, че основа на нещата е либидото - половото изживяване, създаде всички тези „търсачи" на характерологичното и пътеки за обнова в сексуалното. Излишна е борбата с тях. Никой не може да отрече значението на сексуалното, ала тайната на нещата е другаде. Над сексуалното седи разумът на природата, който ръководи нещата в дивна хармония. Айнщайн в своята искрена книга[1] излязла през тази година се възхищава по следния начин от разума в природата: „Достатъчно ми е да изпитам чувствуването от мистерията на вечността на живота, да имам съзнанието и предчувствието за чудесното устройство на всичко съществуващо, да воювам активно за да почувствувам едно късче, колкото и малко да е то, от разума, който се проявява в природата".
Диренето душата на нещата, на епохата, на самия живот, в последно време взе досущ навсякъде една чисто националистична и милитаристична окраска. Дори философи като Шпенглер, който пророчески схвана залеза на западната култура в своята многоиздавана книга: „Залезът на Запада", в своята нова книга: „Решителни години" в първия й том: „Германrя и световно-историческото развитие", изпадат под влиянието на тази безпътна психоза на времето и величаят милитаризма, грубият национализъм, стадното състояние на тълпата, която трябва и може да се води от „водача" - силната личност, „цезаревият тип". И този или тези „цезареви типове" не са символ на някаква интелектуална или мъдра мощ, но на грубата сила - типът „грабливо животно". Шпенглер в тази си книга е един от най добрите идеолози на грубия, дивия, ако щете национален милитаризъм, в който масата се учи да величае и се подчинява на един „водач", представящ като символ самото отечество.
Без съмнение днес демократизмът и мироносният либерализъм са отстъпили твърде много назад. Това, обаче, не се дължи на обстоятелството, че тези учения за живота и държавно устройство са лоши сами по себе си. Далеч не. Кризата, която изживяват тези доктрини се дължи не на самите тях, а на хората, които са ги прилагали досега. И най-големите привърженици на крайните диктаторско националистични тежнения признават, че не самите учения са лоши, а хората които не умеят да ги прилагат целесъобразно. Не може също да се оспори, че при един демократичен и либерален режим възможността на земята да се поддържа мирът е много по-голяма. Душата на нашата епоха е в национализмът, казват мнозина. За да бъде вярна тази максима трябва да се запитаме дали днес през 20-ия век тя издържа критика. Има ли и може ли да има една самостойна национална култура поне в ония континенти, в които балата раса оказва своето влияние? Колкото един народ и да има свое изкуство, свои нрави и обичаи, все пак днес не може да се говори за някакъв особен национален облик. Изкуството е в своята основа международно. Новото в него е по-скоро рожба на отделните единици, нежели на някакъв отделен народ или националност. Науката още по-малко може да бъде национална. Напротив, интернационалността на науката е обхванала и най-изолираните народи, като китайците. Национално може да бъде едно облекло, една къща и пр. подобни работи. Ала и там виждаме голямото и безгранично влияние на онези общи постижения на западната култура. Без съмнение душата на нашето време не може да се дири и да бъде в днешните националистични тежнения. Те са може би в известен смисъл хубави. Ала крайният национализъм внася само зло. При това той е практически невъзможен, следователно, разумно необоснован. Да изучиш една нация, далеч, не значи, че си изучил света и човечеството. Характерологичното на днешното време трябва да се дири в онези общи насоки, присъщи на цялото човечество, в онзи целокупен стремеж на хората да вървят напред.
Всички хора и народи днес чувствуват повече от всякога голямата нужда от мир и братство на земята. Затова, божем, е създадено Обществото на народите, Арбитражният съд и пр. Затова също се свикват конференции по обезоръжаването, създават се международни пактове и пр. Това са всеобщи стремежи, които реализирани могат да възвърнат на целокупното човечество загубените стойности. Крайните националистични насоки погледнато психологически са израз не на онзи истински стремеж на човечеството към мир и братство, но тъкмо на обратното, на липсата на сигурност, че тези велики необходимости на живота ще се реализират.
Душата на нещата подразбира онази широка и дълбока основа, върху която може да се съгради живота. От това гледище характерологичното на дадено време трябва да го дирим в всечовешките стремежи към вечното и истината. Науката, бидейки в основата си всечовешка се стреми винаги към истината, която тя успява да разкрие отчасти. Тя се приближава постоянно до самата истина, но не може да я разбули изцяло. И може би това е невъзможно и нецелесъобразно за развитието на човечеството. Все пак науката на днешното време в своите големи изводи далеч няма нищо общо с науката на миналия век, чийто материалистичен облик все още се чувствува в фактологичните изучвания на учените. В своите големи изводи, вследствие на много нови факти натрупани през последните години, учените хора не са вече материалисти. Може би още няма апарати и възможности за изучаване на всичко онова невидимо, което съществува около нас, ала установено е научно, че има много и много невидими светове, които ни обграждат отвсякъде. Нека споменем за всевъзможните невидими светове на разните видове лъчи – X-лъчи, рентгенови, ултравиолетови, инфрачервени, митотични, смъртоносни, животворни и пр. Днес може би ние нямаме апарати за изучаване на самия живот, но можем да изучим неговите прояви. И от тези изучвания се установява, че животът е „нещо повече" от материята, която умира, но самият живот остава вечно - той е разумната същност в природата, която тика еволюцията към една определена крайна цел, макар и неизвестна нам. Великият Айнщайн в цитираната книга се възхищава от „мистерията на вечността на живота". Това - вечността на живота, е нов елемент, който влиза в основата на големите разсъждения на корифеите на модерната научна мисъл. И ако съпоставим материалистичното схващане на 19 век с това схващане, ще видим, че това ново схващане ще даде един нов голям тласък на човешкото развитие, също така кардинален, може би много по-голът отколкото тласъка, който е дал материализма през миналия век. И тези редица невидими светове, които науката си поставя за цел да проучи, тази нова база за вечността на живота, за разумността му и целесъобразността в развитието, всичко това се явява най-важният вътрешен мотив, който характеризира резултатите от голямата криза на преоценяване на ценностите на нашето време. Това ново схващане, което се налага повелително на учения свят крие в себе си основата на най-трайното в диренето в съвременната епоха.
Идеята за вечността на живота, за разума в природата, за невидимия свят, ето тези принципи са най-трайното, до което човечеството в своята голяма и незапомнена духовна криза идва като най-смислената концепция. Тези нови схващания ще оживят и създадат една друга епоха на човечеството. те са душата - основата и върховните изводи на нашето време на търсения, лутания и безпътица. Те ни довеждат до схващанията на окултизма. В тази насока и върху тази основа трябва да почиват всичките характерологични, научни и в областта на изкуството издирвания. Тогава можем да се надяваме, че една нова епоха, която иде ще даде на човечеството толкова много светли и творчески тласъци, каквито не са запомнени досега. Защото ще бъде една епоха, чиито дни ще бъдат огрети от слънцето на безконечния дух. И наука и изкуство ще служат на хората за мир и братство.
---------------------------------------------------------------------
[1] A. Einstein - Comment je vois le monde. - Paris 1934.
[2] M. Meterlinck – L`immensite de l`Univers в „La Grande Feerie”.
